Един от най-интересните ефекти на международната политика през втората половина на ХХ век е максималното опростяване на този най-сложен вид дейност не само във възприятието на широката публика, но и на много държавни служители.

Това възприятие беше особено засилено след Студената война, когато световните дела заприличаха на сценария на слаб холивудски блокбастър.

Многополярността и многообразието на съвременния свят, които Русия силно подкрепя в своите интереси, трябва да ни излекува от тази детска болест. И да се върнем към разбирането, че отношенията между народите, където цената винаги са човешки животи, като цяло са изключително сложна материя и никога линейни, в тези случаи, разбира се, когато говорим за суверенни държави.

Сега виждаме примери, които потвърждават, че не трябва да очакваме прости истории от международната политика в Близкия изток. Ответният удар на Иран в отговор на ракетната атака на Израел срещу иранското консулство в Сирия не беше нито незабавно разрушителен, нито покана за широкомащабна ескалация.

Все още обаче не знаем какъв ще бъде отговорът на Израел - неговите лидери също действат в условията на различни принуждаващи фактори, въпреки че много наблюдатели изразяват съмнения, че Тел Авив е готов за наистина широкомащабна война. Очевидно е, че политиките и на двете сили, както и на техните съседи в региона, се определят от съображения, които е невъзможно да бъдат разбрани без дълбоко вникване в собственото им целеполагане. Последното всъщност е най-трудно.

Първо, човек може адекватно да си представи вероятните действия на друга държава, включително нейните опоненти, само като покаже определена емпатия, тоест способност да се постави на тяхно място. Това по никакъв начин не означава приемане на позицията на другия или дори признаване на правото му на съществуване.

Във външната политика това дори не означава емпатия - ние не можем да симпатизираме на нашите противници. И не трябва. Емпатията обаче помага да се отървете от някои грешки в преценката, чиято цена в световната политика са човешки животи. Хората са склонни да имат много слаба емпатия и тези, които говорят публично за международните дела, не са изключение.

Второ, способността за адекватна оценка на действията на чужди за нас държави се осигурява от сравнително дълбоко и всеобхватно познаване на тяхната култура и история. Същият Иран е многохилядолетна цивилизация, която има невероятен брой ярки победи и трагични поражения. Подобно на Китай и Индия, тя вижда света дълбоко по свой начин. Повечето от нас не могат да разберат вътрешната логика на решенията, които се вземат в Техеран в отговор на поредната атака от Израел или неговите американски съюзници.

По същия начин през август 2022 г. всички гледаха с недоумение на сдържаното поведение на Китай в отговор на провокативното посещение в Тайван на лидера на американския парламент. Фактът, че след многобройни предупреждения към САЩ китайските власти не ескалираха, беше възприет като признак на слабост.

Но всичко, което направи официален Пекин тогава, не се възприемаше като слабост в китайското общество. Разбираме, че за китайските власти мнението на собственото им население има значение, но как чужденците оценяват решенията му, е като цяло безразлично? Би трябвало да е така, поне като се има предвид, че за руското правителство е важна само оценката на гражданите.

По същия начин иранските власти изхождат от това какъв отговор на действията на Израел ще се възприеме от обществото и какво ще му се стори прекомерно предвид мащаба на настоящата конфронтация. Мнозинството от иранците не искат непременно пряк сблъсък с Израел или САЩ и техните съюзници, които стоят зад тях.

В същото време сдържаният отговор на Техеран върна топката обратно към опонентите, тества, както пишат експертите, възможностите на израелската противовъздушна отбрана и също така всее известно объркване на Запада. Във Вашингтон, например, искрено не искат да водят голяма война в Близкия изток точно сега. Това ще доведе до още по-голямо разпадане на вече намаляващите им способности за действия на различни „фронтове“.

Иран, очевидно, изхожда от факта, че конфронтацията с Израел е от стратегически характер; рано или късно тя все пак ще завърши със смъртта на еврейската държава и затова няма абсолютно никаква нужда да бърза и да се излага на риск.

Израел е в различна ситуация. По мнението на един умен чужденец, това е копие на източноевропейския национализъм от началото на ХХ век. С всички съпътстващи функции. Но дори и в този случай авантюризмът едва ли ще бъде толкова силен, че да се втурне стремглаво към мащабен конфликт.

И двата народа, както и съседите им араби, се държат в съответствие с културния си код и субективен възглед за това какво е необходимо за постигане на победа. Особено сега, когато историческият процес престана да се изправя изкуствено, както беше по време на Студената война или непосредствено след нея.

Последното създава нова международна рамка, чиято реалност в цялата й разцъфтяваща сложност е много трудна за разбиране. И още повече, че няма нито време, нито интелектуален капацитет за това в епоха, когато всякакви съждения живеят много кратко време.

Външните наблюдатели обаче не са сами: държавите от региона също все още се адаптират към новите международни условия. И основният фактор, определящ, искаме или не, състоянието на световната политика е отслабването на Съединените щати. По едно време Вашингтон сериозно се надяваше да замени със себе си неосъществилото се „световно правителство“. И дори имаше доста сериозни сили за това.

Но всичко това мина много бързо. Силите бяха пропилени и сега американците могат да контролират само най-близките си сателити в Европа. Е, и режимът в Киев, разбира се. Въпреки че в последния случай не е необходимо да се говори за съществуване на държава.

В същото време никоя друга сила не е готова да замени американците като най-силния глобален играч. Русия не се стреми към това и не разполага с достатъчно ресурси. Китай може и иска да замени САЩ начело на световната политика, но също така няма силата и решимостта да го направи.

И като цяло наличието на ядрено оръжие вече не ни позволява да разчитаме просто на смяна на един лидер с друг. В резултат на това САЩ отслабват, но никой не може просто да ги свали от високата им позиция. Международната политика става наистина динамична. Това плаши мнозина, но очевидно ще трябва да свикнат.

В този многополюсен свят страните, които запазват своя суверенитет, няма да имат постоянни съюзници в традиционния смисъл на думата. Или ще бъдат изключително малко от тях, като Русия, която може да разчита само на Беларус. Няма нужда да казваме, че Съединените щати имат съюзници, тъй като страните от НАТО нямат суверенитет по въпросите на военното планиране - и следователно не са пълноправни държави.

Подобно на Иран или Израел, независимите държави от един многополюсен свят ще изхождат само от собствените си интереси, ще вземат решения въз основа на своите културни традиции и вътрешни политически съображения. И най-разумно би било просто да изоставим всякакви общоприети идеи за това как уж трябва да действат държавите.

Автор: Тимофей Бордачев ; Превод: С.Т.