Философия на радостта

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


 20 март (събота), 19:00
Адрес:
София, ул. Врабча 1
Телефон: 02 987 13 66

 

Срещу цялата безсмисленост на съществуването и света човекът противопостявя единствено своята способност да създава смисъл. Смисълът на съществуването обаче най-силно сякаш се очертава в миговете на жизнено вдъхновение, когато радостта се превръща в непосредствено откровение за човешката същност.
Балетът-притча за неудържимата сила на и свободата като действителна тъкан на битието е темата на мащабното хореографско платно "Зорба гъркът" на Лорка Масине, по едноименния роман на големия гръцки писател Никос Казандакис и с музиката на Микис Теодоракис, създадена за легендарния едноименен филм на Михалис Какоянис с Анъни Куин. Балетът, чиято световна премиера се състои на сцената на Арена Ди Верона през август 1988 г., е реализиран с грандиозен успех и в над 30 страни и посетен от повече от 3 милионна публика. Един от паметните рекорди е кагато спектакълът за една вечер в Рио Де Жанейро е видян от 120 000 зрители, но всичко това са подробности от статистиката. Балетът вълнува и е обикнат от публиката, защото е метафора за неизразимата по друг начин способност на човека да се радва и да намогва скръбта и жестокостта. Тайната на този триумф вече близо две десетилетия е колкото в изчистения и разбираем пластически език на хореографското решение, толкова и в яркия характер на музиката на Теодоракис, в пищното акустично тържество на южния дух, изразено чрез партитура за голям оркестър, смесен хор, солисти и характерни инструменти като типичното гръцко бозуки.

Партитурата търси контраста между силно мащабните почти епични звукови масиви и интимните камерни моменти като особено красивото флейтово адажио от второ действие и екзотичната сцена в дома на мадам Ортанс, къде ориенталски мотиви не само оцветяват атмосферата, но и са в опозиция на строгостта на гръцкия глас хора, напомнящ и за хора от старогръцката трагедия - единственият, който може да прозре пречините за стълкновението и да разпозне съдбата в конфликта. Тъкмо за това Теодоракис придава такава сила и достолепие на хоровите партии, които по-късно ще се преобразят в стихията на хородното сиртаки.  


Новата постановка на сцената на Софийската национална опера и балет е оригинална редакция на самия Масине, след успешната версия от 1995 г. Промяната, в сравнение с предишния спектакъл, е главно съкращаване на някои от 22 картини и развитие на соловите образи, съобразени с артистите. След първия голям изпълнетил Георги Сяров в ролята на Зорба е удивителният Росен Канев, който постига съвсем различно внушение. Неговият Зорба е не просто мъдър възрастен мъж, надарен с разбиране към греховната и крехка човешка природа, но преди всичко неистово влюбен в живота човек, смирил се с несъвършенството на плътта, но с душа, изваяна от всички възможни ветрове. Движенията му са щедри, тежки като отчаянието и свободни като широтата на духа му, наелектризирани от някаква покоряваща вътрешна енергия и чувство за моряшка волност и философска безбрежност. Артистичността на Канев го разкрива като многостранен изпълнител с отлична техника и незабравимо сценично присъствие. Впечатляваща е дълбочината и психологическата достоверност на жеста, който говори за страстта като жизнено вдъхновение и силата на волята, която може да разпознава доброто от злото и да цени смисъла.


Първата голяма роля на младия Никола Хаджитанев като Джон е изтанцувана с много страст и желание, разбира се, предизвикателство е да се танцува след емблематичната интерпретация на Ясен Вълчанов, който сега интерпретира Зорба. Хаджитанев е енергичен балетист, който танцува с огън и намира подходящият темпераментен отенък, през който да представи образа на американския авантюрист, който изведнъж осъзнава, че нищо не е на шега, а безгрижието няма нищо общо с безотговорността.


Двете прими Диляна Никифорова и Дарина Бедева пък представят Марина в различна светлина. За Никифорова Марина е жертва на чувствата си, на мъстта и обстоятелствата и затова представя героинята в един по-трагичен аспект с една пластика на колебанието, докато Марина на Бедева е по-динамична, по-решителна, нейната жертва е колкото от любов и страст, толкова негодувание, бунт срещу първичността на родовата враждебност. В партията на Марина сега ще се представи и друга прима Сара-Нора Кръстева. Особено интересна е интепретацията на Мария Илиева-Маша като Мадам Ортанс, стара съдържателка на дом за момичета за наслади. Илиева успява да покаже не само изхабеността от изгубените надежди, страха от самотата и възрастта, немощта на надеждата в тази „паднала” жена, но и съхранената й чистота и копнеж по близост. Тя изпълва образа с кратки импусли, които просветват в движения-копнежи, за които обаче не само физическите, но и душевни силе не стигат. Дуетът със Зорба покорява тъкмо с тази човешка близост – той й дава надежда, а тя забравя неволята си.

Лорка Масие е един от малкото хореографи, които продължават да създават разгърнати танцови платна на образно-симфоничен принцип. Кинетичният му език съчетава елементи от традиционния гръцки фолклор, немския експресивен танц и пантомимата. Тълкува движенията по отворена крива с елегантни обрати и бързи серии от стъпки. Цялостната изчистеност на линията изисква от изпълнителите високо ниво на артистичност, за да уплътнят образите, тъй като движенческият език се подчертава от театралността на жестикулацията. Масине използва като лайтмотивна основа на цялостната пластика в спектакъла характерния кинетичен израз и стъпки на сиртакито. Той не е автентичен фолклорен танц, а е създаден специално за филма на Михалис Какоянис, съчетавайки елементи от няколко традиционни танца, чиито първообраз е оригиналното гръцко χασάπικο (хасапико). Названието сиртаки идва от "сиртос" - танци от о-в Крит. Състои се от две части първа бавна тежка „сиртос” – в характерния стил - извиване, усукване и провлачане и втора- „пидиктос” - лека и бърза с подскоци и тропане. Сиртакито се танцува едновременно като соло, дует и хоровод.


Хореографът се възползва от всички възможности, а за знаменателния, разтърсващ финал, използа тъкмо прехода от соло-дует към хоровод – емблематича градация, която изразява самото послание на спектакъла – свързаността на хората, които еднакво страдат и ликуват, еднакво обичат и мразят и в последна сметка осъзнават че много повече неща ги свързват, отколкото делят, дори когато идват от различини краища на планетата. Бавно увличащия хороводен танц е метафора за нелекото постигане на вътрешна хармония със себе си и света, където срещата с другите от разрив прераства в споделяне и любов.
Сиртакито е танц – честване на вътрешната сила на човека, който побеждава болката, страданието и отчаянието с могъществото на своето жизнелюбие – най-важният урок, които научава младият американски авантюрист Джон - нехаен, но чувствителен младеж от мъдрия грък Зоба и неговата широка обветрена средиземноморска душа. Макар и сюжета да е пределно изчистен, експресивността му е наситена с отенъка на гръцката трагедийност. Защото зад наглед баналния конфликт между пришълец и местни хора, между любов и омраза в странен любовен триъгълник, проличава голямото питане за това как човек намира своя дом, какво превръща една чужда земя в сродна и какво е онова, което кара хората да се отчуждават, да се отхвърлят и гневят и какво е онова, което ги сближава – и това не е нищо друго освен способността им за любов и радост. Под ярката светлина на средиземноморското слънце хората се натъкват на простата очевидност на битието – нуждата от любов е сравнима само със жаждата за живот или може би това са просто два начина да се изрази един и същи копнеж...


Действието се развива на остров Крит, където пристига Джон и където се влюбва в хубавицата Марина. Джон загубва любовта на живота си, Марина го предпазва с плътта на обичта си от мъстта и свирепия нож на ревнивия Йоргос. Накрая всички заедно танцуват първоначално бавно, тежко, изпълнено със скръб сиртаки, което постепенно увлича в стихията си, забързва се става все по-вихрено и неудържимо, докато се превръща в екстатично честване на жизнелюбието, въпреки цялата натрупана горчилака на съществуванието.
Сякаш именно в това е мъдростта на танца и на изкуството – да се живее в едно непрестанно откровение – въпреки болката, човек трябва да помни благодатта на битието.