Финансовата реформа се превръща в национална стратегия

The Guardian

Консенсусът за финансовата реформа изглежда по-непостижим от всякога. През януари след месеци на колебание Барак Обама най-сетне прие предложението, което вече получи известност под името „Правилото Волкър“, да бъде безпощаден с американските банки. Предложението, което водещият икономист на Обама Пол Волкър лансира от доста време, има за цел да раздели основния банков сектор, който да може да бъде подкрепян с правителствени гаранции, ако банкрутира, от хедж фондовете и инвестиционните банки на Уолстрийт, които ще бъдат оставяни да фалират.
Конгресът от своя страна настоява за надзорен орган по финансовата стабилност, който да е по-свободен в подхода си и да има право да обуздава предприемането на рискове от страна на банките чрез пряк надзор от специални служители.

По-високи цени за рисковете

Този план обаче не съответства на европейските реформи. Проектопредложенията в Европа са да бъдат наложени по-високи цени за предприемането на рискове, за да се реформират банките, вместо да се правят опити да бъдат разграничени различните институции. На Стария континент се движат в посока на система от ясни правила с цел допълнителни капиталови и ликвидни такси за опасно големите банки, надзиравани от независими централни банки и регулатори.
Националната политика се завърна след отчаяното глобално сътрудничество за борба с финансовата криза. Политическата динамика, която движи реформите, вече се развива на местно ниво. Обама обяви подкрепата си за „Правилото Волкър“, след като демократите изгубиха мястото в Сената, освободено от Тед Кенеди, от един републикански популист. Европейските банки се опасяват, че САЩ ще настояват за закони за по-голям капитал, които да бъдат наложени тази година в Базелския комитет, който решава глобалните закони (американските банки изглеждат в по-добро здраве). А европейските правителства са възприемчиви – те искат да не им се налага да напомпват още капитал или да преживяват повторна банкова криза. Мотивите на САЩ се крият в спешната нужда да направят нещо (и да се види от всички, че именно тази администрация го прави), за да потушат гнева на данъкоплатците заради спасяванията. Европа, чиято банкова система е все още недостатъчно капитализирана и която се бори с опасността от просрочие на гръцкия, португалския и италианския държавен дълг, иска малко спокойствие, преди да затегне законите. Обещанието, дадено по време на няколко последователни срещи на високо равнище на Г-20, „да се популяризират добрите практики и последователни подходи на международно ниво“, звучи някак неубедително и всъщност Европа изостава.
Наскоро в CentreForum разгледахме законопроектите за финансова реформа, които бяха предложени пред съответните органи от двете страни на Атлантика, и открихме някои доста тревожни разминавания. В реформата на секюритизациите например ЕС планира по закон 5% от секюритизацията, която европейските банки издават и предлагат на инвеститорите, да бъдат задържани в банката като защита срещу риск. В САЩ тази защита е качена на 10%.
Друг сектор е този на дериватите. Администрацията на Обама иска колкото се може повече деривати да бъдат насочвани към независими централни организации, които действат като борси и които поемат разходите, в случай че някоя от страните в търговията фалира по средата на процеса. Законът за дериватите, който беше приет от Камарата на представителите през декември 2009 г., ограничава банките или брокерите до 20% собственост в този централен орган. Европейските законодатели обмислят по-облекчени закони, които ще позволят клирингът да се извършва от самите пазарни участници чрез „инструменти за многостранна търговия“.

Капиталът търси най-високата доходност

Това обаче може да не е толкова ефикасно за ограничаване на риска за участващите страни – банките и дилърите, които управляват свой собствен централизиран клиринг, може да се опитат да накарат клиентите си да поемат по-сложни „извънборсови“ деривати, които биха носили и по-голяма възвръщаемост.
Международното сътрудничество винаги е трудно освен в период на жестока криза. Сега, когато тъкмо сме излезли от най-лошото, не е изненадващо, че финансовата реформа се движи от националните интереси. Разбира се, финансите са глобална сцена и очевидно малките различия в законите за секюритизациите, дериватите, капитала и търговията предоставят и големи възможности за арбитраж. Капиталът ще премине в страните, където доходността е най-висока.
Ето и една практическа реформа, която може да промени много – Бордът за финансова стабилност в момента не надзирава законодателството, което планират правителствата в повечето държави за победа над системния риск. Сега правителствата се представляват в борда от министерствата на финансите. Би било разумно обаче, ако и законодателите получат представителство – Европейският парламент и американският Конгрес със сигурност може да извлекат полза от едно по-официално сътрудничество.

Плаващи пясъци

Бордът за финансова стабилност трябва да оцени законодателството за системния риск, което ще бъде гласувано през 2010 и 2011 г., при това преди законопроектите да бъдат приети. За националните законодателства тази проверка може да е неприятна, но те трябва да разберат, че е в техен интерес да намерят общи решения на проблема с глобалната финансова нестабилност. Затова Бордът за финансова стабилност трябва своевременно да получи финансовите и човешките ресурси, които са му необходими, за да проверява международния мащаб на националната регулация, така че законите в страните по света да не изостават от плаващите пясъци на международния капитал.